Прелюбезни читателю,

Всяка неделя сутрин, когато съм в града, имам ”неотложен” ангажимент. Ако мога да нарека ангажимент едно от любимите ми занимания – да играя футбол в училището в квартала. Асфалтовото игрище се превръща в своеобразна арена за мечтите на ентусиастите, преборили съботното напиване и неделния махмурлук, за да присъстват на събитието. Часът и мястото на стрещата са известни – 9:30 в училище “Вапцаров”. Но този мач е нещо много повече от сутрешно подтичване за тези хора. Всеки един от тях е станал сутринта с различна нагласа и има различни цели пред себе си за предстоящата гладиаторска футболна битка на кварталната арена. Един иска да покаже, че става, друг се стреми да докаже, че все още става, а трети иска да убеди останалите, че е най-добрият… Но в действителност голяма и крайна цел на всеки от тях е една – победата и признанието. Болшинството подвизаващи се на това ниво във футболната ерархия (кварталното), са наясно, че дори и да са играли на по-високо равнище, вече най-вероятно няма да го правят. Това прави мачовете в квартала още по-интересни и заряда в тях още по-голям, защото игрището в училищния двор неусетно се превръща в площадка за игра на непораснали деца с неосъществени мечти. Няма човек, който да става в неделя сутрин, да се запътва към терена в квартала и да не си е мечтал някога тайничко, че ще играе голям футбол и ще стане професионален футболист.

Естествено реалността за кварталния футболист е доста по-различна – вместо за тлъста пачка пари и на зелен терен той играе единствено за чест (без почти никаква слава) на напукания прашен цемент. И за символичния лев, който всеки заплаща при загуба и чиято морална стойност и за победителя и за победения е неизмеримо по-голяма от паричната му такава.

Винаги когато приближавам игрището в съзнанието ми нахлува радост и желание за изява. В мига в който видя паркираните коли и групичката ентусиасти събрали се в кръг сърцето ми се стопля и разтуптява в някакъв странен, по-бърз ритъм… С прекрачването на входа на игришето аз започвам да си задавам най-важния въпрос за сутринта – дали ще играя днес? Естествено като младок измежду ветерани нямам правото да искам титулярно място, само тарторите могат да решат това. Шанс за изява има всеки в моментите, когато героите в неделния мач са с оредели редици в съответния ден, поради студ, болест или алкохолизъм. И ето забелязвам тарторите : Валъо – по-известен сред моите приятели като бащицата, морален и реален капитан на „зелените” (тук е момента да се спомене, че единият отбор винаги играе със зелени потници, а другия – с червени). Той е неизменния авторитет в квартала, успял бизнесмен и също така играч на в Марица в най-добрите си години. Неговото мнение по футболните въпроси е по-категорично от четвъртата водка, да спориш с Валъо е като да спориш с религиозен фанатик – абсолютно неподатлив е на логика и арументи.

Там разбира се е и Руси – пожарникарят-треньор на „червените”, известен с непримиримият си дух за победата, въпреки невероятната поредица от поредни загуби стоящи срещу неговото име. Споменаването на неговото име след това на Валъо не е никак случайно – те са като Ин и Ян, истински лидери на две срещуположни идеологии, и все пак взаимно допълваши се. За Руси в пълна сила е житейската сентенция : “Да грешиш е човешко . Да стоварваш грешката си на другия – още по-човешко!”. Забелязвам и други от главните действащи лица. Шопа – легендарна фигура в квартала главно с факта, че е основоположник на традицията за неделните мачове, левчето залог както и правилника. Също както Сашо Диков е доайен на българската журналистика, Шопа е доайен на кварталния футбол. Мистиката около неговата внушителна личност се допълва от факта, че не е идвал трезвен на игрището от… всъщност тогава още не съм бил роден. Ето го и Любо “Родителя” – хапливият ветеран, който е чакан от всички “млади таланти” най-накрая да закачи бутонките на пирона и да прекрати дългата си и не чак толкова славна кариера, за да настъпи така дълго чаканото „подмладяване” на зелените, чиято средна възраст (когато той е в игра) достига тази на отбора на Милан. Няма как да пропуснем и шумният зевзек Николай Коев – безпощаден голмайстор със физика на квартален касапин, играещ на позицията атакуващо крило, доста непривична за вече незавидната му “линейна скорост”. Забелязвам и Гибона (почни никой не знае истинското му име, за това всички го наричат така) – капризен атакуващ халф с по-променливи настроения от на жена в цикъл. Той е заклет ерген и на 35 години си е поставил амбициозната задача да наебе всичко женско по целия свят.

Докато се увъртам около основната групичката с надежда, че може днес да получа шанс да участвам в предстоящата футболна корида и да покажа скромните си футболни качества, пристигат други участници от колоритния фолклор на неделните мачове. Първи е Илиян – безкомпромисен защитник, чиято игра рамо в рамо е по-скоро рамо в ребра или гръб, в зависимост от това как е застанал противника му спрямо него, или както биха казали коментаторите по Диема+ : “играе на границата на допустимото”. От същата посока се задава и Пенъо – сърцат дефанзивен халф и фен на отбори, за които топката е враг, който опитват да спукат от бой и от ритане (като Евертън например). Ето го и Коцето – неразбрания гении, тъй като паса към него е винаги или малко по-къс, или малко по-дълъг, но никога подходящ и добър за удар.

Тук е времето да спомена и други неизменни учасници в неделното дерби, къде като зрители, къде като участници. Първи виждам Колето, добродушен човек с голямо сърце, известен с налагането на култова фраза „Ай ша та еба и в номерата ша та еба”, която умело използва като заместител на иначе тривиален поздрави като “добър ден” примерно. Тук е и Топито – който е още един от тарторите на „червените”, познат на феновето също така с псевдонима си Германеца, главно заради гастербайтерския си период в западно европейската държава. Той не е много едър или висок, но за сметка на това с особено добре заформено бирено шкембенце, неизменно скрил плешивината с шапка, която сваля само ако е наистина наложително.

Аз от своя страна продължавам да слухтя като същевременно броя активните играчи на терена и пресмятам кои са преди мен в списъка на титулярите, което кажи-речи значи, всички които искат да играят. До мен е и моят приятел Митко, по-известен в квартала като Митъо Външния, прякор с който е наричан от Бащицата. Играч със завидно самочуствие с оглед на не толкова големите си футболни качества, които се изчерпват с едничкия удар в стрелковия му арсенал (външния), при това по-често неточен. Докато ние двамата се чудим дали ще ни огрее да поиграем тази седмица се задава и последният герой от нашата неделна компания резерви, Антон, всестранно развит спортист и хипохондрик с множество неизлечими болести, който напук на съвременната медицина продължава да оборва прогнозите и да играе футбол на преклонната според него възраст от 25 години. След като тримката се нареждаме един до друг изчакваме да видим как ще се развият събитията.

Мисля, че е излишно да споменавам, че тримата не сме почвали мач заедно почти никога. Въпреки не толкова крехката си възраст от 25 години, в сравнение с отналите ветерани ние сме като юноши младша възраст. В най-добрият случай играят двама от нас, а в нормалния Антон проявява желание и го взимат на врата ( пост за който почти винаги се търсят хора ), ако няма кадри в единия състав. Естествено аз и Митака сме по-навити да гледаме първия мач, отколкото да ни обстрелват с всевъзможни удари/тупалки на врата, но Антон по-често избира втория вариант, както и в конкретния случай.

Мачът започва в нормален ритъм и тренировачни обороти, отборите се познават до болка и няма кой знае какви изненади. Антон нервно пооправя иначе абсолютно ненужната му наколенка, поставена на болното му коляно след абсурдната разгрявка, която изпълнява по подобие на мистичен езически ритуал. Валъо както винаги се опитва да спечели мача сам, а Руси е зает да недоволства като един истински тренъор и да проклина съдбата и малшанса, единствено виновни за неуспеха му в даден мач. Мотивацията обаче е на повече от сто процента. Макар че не всички се харесват на игрището, че и извън него, всеки гледа да спечели уважението и признанието на другите с футболни (и не само) качества. Тъй като това е почти невъзможно, защото винаги има критици сред кибиците, които дори да играеш правилно намират за какво да ти кажат, се налага вместо с футболни качества и интелигентна игра да спечелиш уважението им с победа. В тази иначе абсолютно преходна победа, която се помни в най-добрия случай около две седмици, се съдържа есенцията на кварталния футбол. Както се казвал народа : “Бий за да те уважават!”. За победителите има радост и удовлетворение, засилване на вярата в собствените им възможности, поне до другата неделя. За загубилите – успокоенито, че след седем дена ще има реванш и огорчението, че през цялата седмица тази загуба ще им тежи. Не е чудно, че има и такива, които винаги когато загубят обвиняват всичко и всички , но не и самите себе си. Руси, например неизменно укорява в некоректност и нечестна игра противниците си или в бездарие и бездушие съотборниците си (доста често и двете едновременно). Валъо никога не признава, че е сбъркал, даже и автогол да си вкарал. Митака винаги играе правилно тактически (поне в неговите очи), и след мач изнася тактически беседи все едно е завършил школата за тренъори в Коверчано.

Но без значение дали си паднал или победил, ако си имал късмета да се докоснеш до това преживяване в неделя сутрин трябва да си доволен. Доволен за това, че си се почувствал сред свои, сред хора които са имали, а някои все още имат, същите неосъществими мечти като теб. Доволен за това че си се ядосал,
зарадвал или че си научил нещо за себе си. Доволен, че си изживял една емоция, която макар и да не е била същата както в мечтите и сънищата които си имал, със сигурност е най-близкото като усещане преживяване, което ще ти се случи в реалността.

Кварталния футбол е странна магия, която кара хората да говорят измислици с опианен поглед все едно са истина, да прославят някогашните си умения и успехи, които с минаване на времето стават все по-преувеличени в очите им и все по-маловажни в действителност. Магия в която има всичко : от железни боици, до вечни симуланти и мрънкалници, от финни и технични отигравания, до откровени балтии и прояви на дърводелство с топка в крака. Магия която в крайна сметка прави живота ни по-цветен и весел, и ни зарежда със сила и енергия… поне до следващата неделя.

От Kry4mi.com